Борислав Йорданов е експерт „Дейности с отпадъци“ в Екопак и спечели второ място в литературния конкурс по случай Световния ден на околната среда, организиран от Българската мрежа на Глобалния договор на ООН.

Всеки има своя съкровен миг на допир с природата, когато се е почувствал част от нея и го е докоснала по начин, който е неповторим и всеки следващ миг е начало на ново изживяване, а запечатаният в съзнанието спомен остава завинаги. Такава е и моята история, единствена и неповторима, изживяна, почувствана и затворена в съзнанието и сърцето.
Беше слънчев и красив майски ден, в който група студенти първокурсници по „екология и опазване на околната среда“ отидохме на учебна практика по ботаника с преподавател, амбициран да ни покаже нещо ново за нас и неповторимо. И така нашето приключение започна от полите на Родопите в близост до Асеновград, вперили поглед високо в планината в търсене на крайната точка от нашето предизвикателство, а именно откриване на единственото находище на Родопско лале- български ендемит, защитен от Закона за биологичното разнообразие и включен в Червената книга на Република България. Потегляйки по стръмните планински пътеки, заредени с ентусиазъм се наслаждавахме на всеки един елемент от красивата природа около нас и същевременно изучавайки характерните за планината растителни видове с поднесена изчерпателна информация от нашият преподавател ботаник. Не след дълго се озовахме пред портите на едно сляло се в едно с природата божествено място – манастир „Св. Св. Кирик и Юлита“, където взехме глътка въздух, заредихме се с положителна енергия и опътени от монасите, че след около два часа ходене ще стигнем до целта, отново потеглихме. След около час придвижване и наслаждаване на природата достигнахме заслон на кръстопът, където трябваше да вземем решение на къде ще поемем. След кратко колебание тръгнахме по пътя в ляво и улисани в разказите на преподавателя за всеки срещнат по пътя ни интересен ботанически вид продължихме към неизвестното, докато не осъзнахме, че сме достигнали надморска височина 1100 м., а Родопското лале се намира едва на 800 м., което значеше че сме на грешен път. Връщайки се обратно, в чудене къде сме пропуснали целта, стигнахме отново до онзи заслон на кръстопът, където е трябвало да поемем по другия път. Притиснати от напредналото време и натрупаната умора, колегите се отказаха и продължиха по пътя назад, но не и аз! С моят ръководител приехме предизвикателството все пак да открием находището на Родопското лале и поехме по пътя. След около час време, вече станало привечер се озовахме на място с неповторима спираща дъха гледка и вече знаехме, че това е мястото, на върха на планината на една полянка сгушена между скалите беше то – Родопското лале, единствено и неповторимо, което неможе да бъде видяно никъде другаде по което и да е кътче на земното кълбо. Дълго се взирах на близо и далеч, искайки да попия всеки един миг, да се насладя изцяло на привилегията в този момент именно аз да бъда там, за да мога след това да го предам и на други, които няма да имат това щастие. И какво точно искам да видите в този момент чрез мен- полянката осеяна с красивите лалета, открояващи се сред обкръжаващите ги цветя, може би искайки да покажат, че те са единствените и неповторими… в далечината две сърнички кротко и необезпокоявано се разхождат и пасат тучна зелена тревичка… идилията беше пълна и нищо друго нямаше значение, освен хармонията между мен и природата. Седнах на една скала вперил поглед напред и надолу, а от откриващата ми се гледка се почувствах опиянен и духовно извисен. Радвах се, че не се отказах и се борих до последно за този момент и същевременно съжалявах за тези, които се отказаха, явно недооценявайки какво ще изпуснат. И така стана време да потеглим обратно по дългия път назад, но въпреки умората и напрежението вече беше по-лесно, защото знаеш че си успял. Присъединихме се към останалите колеги от експедицията по тъмни доби, а се прибрахме в базата за нощувка около полунощ, където ни очакваха всички останали студенти от групата, които въобще не потеглиха на това вълнуващо пътешествие. И в разкази и снимки се връщах на онова „мое място“… с лалетата… сърничките… и всичко останало. Радвам се, че бях част от нещо, останало като толкова значим спомен за мен.